Прика зките на баба София, 2015 Приказките на баба © Кирил Танев, художник © Костадин Костадинов, съставител и редактор © Издава Издателска къща „Пан“ 1000 София, ПК 791, тел.: 02/ 974 31 65 тел.: 0885 196 267 (търговски отдел) Печат „Образование и наука“ ЕАД ISBN 978-954-660-616-7 ОВЕН И КОЗЕЛ дам, Н якой непотребни – козел. Вън, си Веднъж проклети твари! лош селянин той Хващайте готованци! се напил имал гората, и само Не започнал мога пред един вече очите да овен ги да ми хока: и ви не един гле- се мяркайте, че от кожите ви гайда ще направя. Изпъдил стоката си лошият селянин. Овенът и козелът тръгнали немили-недраги да се скитат по непознати пътища само с една торба, която взели от стопанина си. 3 Вървели, вървели, съгледали сред полето вълча глава. Овенът бил силен, но страхлив, козелът – храбър, но слаб. Козелът казал: – Брате Овньо, я сложи ти вълчата глава в торбата. Може да ни потрябва. Вземи я и не бой се, ти си по-силен. – Не, брате Козльо, вземи я ти – казал овенът, – ти си по- храбър. Дълго време те се препирали, най-после пристъпили и двамата заедно взели вълчата глава и я пъхнали в торбата. Тръгнали пак. Вървели, вървели, замръкнали в гората. Гледат, наблизо огън свети. – Да отидем при огъня, брате Козльо, да пренощуваме там; да не би вълците да ни изядат из тая тъмнина – казал ове- нът. – Добре, да идем. 4 Отишли овенът и козелът до огъня и що да видят: наоко- ло му стоят вълци и каша варят. Нашите приятели едва-що не умрели от страх, но все пак рекли кураж да продадат. – Добър вечер, юнаци – казали те на вълците. – А, добър вечер, добър вечер – отговорили вълците, а един от тях ги погледнал кръвнишки и рекъл: – Още кашата ни не е увряла и месото ни пристигна... При тия думи овенът изтръпнал, а на козела брадата се разтреперала от страх, но той се окуражил и казал на въл- ците: – Ние ви носим месо – рекъл, а после се обърнал към овена: – Дай, Овньо, вълчата глава! 5 Овенът измъкнал от торбата вълчата глава и я показал. – Е, не тая – казал уж сърдит козелът. Овенът се сетил, бръкнал в торбата и пак измъкнал въл- чата глава. – Тази ли? – попитал той и смигнал на козела. – И тая не. Дай най-голямата! – извикал по-сърдито козелът. Вълците се уплашили, като видели, че овенът вади една след друга вълчи глави из торбата, започнали да се гледат и шушукат. – Тази вечер добре сме се събрали и каша хубава ври, само че няма вода да я долеем. Ще ида на кладенеца да донеса – казал най-старият вълк и изчезнал в гората. Другите вълци го чакали, чакали, уплашили се и почнали да си шушукат и да се сговарят как да се очистят оттук. Един от тях казал: – Оня дяволски син отиде и стои там, а кашата ни без вода ще прегори. Ще ида за вода, ама ще взема и едно дърво да набия оня мързеливец. Отишъл тоя приятел и вече се не върнал. Останал тре- тият вълк и се чудел къде да се дене от страх. Не смеел козе- ла и овена в очи да погледне, само торбата гледал и приказвал на себе си: – Широка е, дълбока е... И за моята глава място има. – Какво приказваш, Вълчо? – попитал го козелът. – Ругая другите, дето ме излъгаха. Отидоха за вода и на вода станаха. Ще ида да ги търся... – казал Вълчо и шум – в гората – да го няма! Тогава козелът и овенът останали самички, успокоили се, изяли вкусната каша и сладко преспали край огъня до сутринта. 6 7 МИШКАТА И КЪРТИЦАТА Е дна – Снахата женене. съпруга. мишка трябва Майката имала да е син, се от род, заела който по-горен да станал му намери вече от нашия на подходяща възраст – казала за мишката. – Така ще са си лика-прилика със сина ми. Майката решила да отиде направо при слънцето. Ходила, ходила, изкачила се на небето. – Слънце, казаха ми, че ти си най-горното на тази земя. Дойдох да поискам дъщеря ти за жена на моя син. – Аз не съм най-горното – отвърнало слънцето. – И от мен има по-горно. 8 – Че кой пък може да е по-горен от теб? – зачудила се мишката. – Кой ли? – рекло слънцето. – Облакът. Когато поиска, той закрива лицето ми и не мога да грея на земята. Иди при него! Мишката отишла при облака и отдалече извикала: – Облако, дошла съм при теб по работа. Искам да оженя сина си – голям хубавец, за твоята дъщеря. Казаха ми, че ти си по-горен от Слънцето. Когато искаш го скриваш. Значи ти си най-горен. – Не – рекъл облакът. – От мен има по-горен. – А кой е – попитала мишката, – та да се сродя с него? – Кой ли? – рекъл облакът. – Вятърът, който ме носи, накъдето си поиска. 9 Мишката отишла при вятъра, а той я пратил при планина- та, която го спирала. – Не съм аз най-горната – казала планината. – Виж какъв пролом е издълбала в мене реката. Тя е по-горна. Мишката отишла при реката и я попитала дали ще даде дъщеря си за снаха. – Не, аз не съм по-горна от брега си – отвърнала реката. – Той не ми дава да се разливам. Иди при него! Мишката отишла при брега и рекла: – Чух, че ти си най-горен от всички в света. Дойдох при теб да ми дадеш дъщеря си за снаха. Брегът казал: 10 – Аз не съм по-силен от къртицата, която ме рови и съба- ря. Тя е по-силна от мене. Иди при нея! Мишката отишла при дупката на къртицата. – Разбрах, че ти си най-горна на света. Дошла съм да искам дъщеря ти за жена на сина ми. Двамата ще са си лика- прилика. Къртицата се съгласила да даде дъщеря си за сина на миш- ката. По време на сватбата мишката погалила булката и рекла: – Кожухът на снаха ми много прилича на кожуха на сина ми. Знаех си аз, че най-горният род на света прилича на нас. 11 ЛЕНИВАТА НЕВЕСТА В едно Почнали готвела. на майка село да Богданка расла иидват баща. хубава оттук-оттам нищо Майка мома не и ` похващала. Богданка. шетала да я из искат Тя къщи, била за чистела, едничка снаха. Майката на всички казвала: – Наша Богданка не е научена да работи. Тя е галена. Щом чуели това, всички си отивали. Веднъж дошъл един старец и казал: – Чух, че имате хубава мома. Дойдох да я искам за снаха. 12 Майката и нему отговорила: – Наша Богданка нищо не знае да работи. – Нека – рекъл старецът, – у нас никой никого не кара да работи. – Който иска, работи. Който не иска – така си седи. След седмица-две направили сватбата. Старецът имал трима синове и още две снахи. На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Младата невеста седяла пременена и нищо не похващала. Събрали се на обяд всички. Седнали на трапезата. Невестата седяла настрана и чакала да я поканят. Донесли другите снахи гозба. Сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата и я разчупил на толкова къса, колкото души били на трапезата. – А на невестата? – рекла бабата. – Тя не е гладна – отвърнал старецът. – Когато човек не работи, не огладнява. 13 След обяд всички пак започнали работа. Невестата седяла и нищо не похващала. Събрали се да вечерят. Старецът взел питата и я разчупил пак на толкова къса, колкото души били на трапезата. – А на Богданка? – запитала свекървата. – Тя не е гладна – отвърнал старецът. – Който не работи, не огладнява. Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден, па легнали и скоро заспали. Легнала и булката. Но гладни очи заспиват ли? Тя едвам дочакала да съмне. Станала тихичко, измила си очите, издоила кравите, изкарала телците. Станали и другите. Като видели, какво е направила невестата, спогледали се и се усмихнали. 14 На обяд Богданка сложила трапезата и седнала наред с другите. Старецът разчупил питата, подал най- големия къс на невестата и рекъл: – Ти днес работи най-много от всички. Ето и на тебе от питата. Изминало се седмица-две. Богданка по цял ден шетала. На третата седмица майка и ` и татко и ` дошли на гости. Съгледали ги и излезли всички на двора да ги посрещнат. Невестата припнала най-напред. Тя отворила портите и бързо извикала: – Мамо!... Тате!... Слизайте по-скоро от колата и се хва- щайте на работа! Тука не е като у нас. Тука, който не работи, не му дават да яде! 15 БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ Е дин ницата, Една каруцата, намислила старец лисица тръгнал наловил го да видяла открадне си много радостен и понеже улова риба за и била му. дома. като Изпреварила хитра, я натоварил проклет- го, на легнала насред пътя и се престорила на мъртва. Стигнал до нея дядото, гледа я – умряла! Ритнал я веднъж, дваж, тя не мърда. Взел тогава старецът, че я хвърлил отгоре върху риба- та, пък си рекъл: „Ето и риба за децата, и кожух за бабата!“ 16 Когато умрялата лисица оживяла, взела, че изхвърлила от колата цялата риба. После слязла, събрала я и си я отнесла вкъщи. Накачила я край огнището да си я пази за зимнина. Дядото си отишъл у дома и още от вратата се провикнал: – Бабо, скоро хвърляй вехтия кожух, защото ти нося нов – от лисица! И бабата хвърлила вехтия кожух в огъня, та изгорял. Но когато изтичала тя навън да види новия кожух – ни кожух, ни риба, ами останала и без стария. Дошъл на лисицата кумецът на гости, а като седнали край огъня, Лиса му рекла: – Кумчо Вълчо, не гледай над огнището, че има много тръ- ни, да не си убодеш клепачите! 17 Вълкът обаче погледнал – и що да види – окачена виси много риба! Попитал лисицата откъде я е взела и тя му рекла, че уж я е наловила под воденицата. Вълчо и ` рекъл да го заве- де, та и той да си налови. На другия ден Кума Лиса го отвела край воденицата, вър- зала му една делва на опашката и вълкът пуснал делвата за- едно с опашката си в една дупка на леда (било зимно време). Лисицата почакала, почакала да му замръзне опашката с дел- вата, пък отишла и извикала: – Воденичарю, воденичарю, има вълк под колелото! Излязъл воденичарят, взел една тояга, та удрял, удрял – пребил от бой вълка, без малко да му откъсне опашката. Кума Лиса през това време влязла във воденицата и изяла кашата на воденичаря, после се отъркаляла в брашното и по- бягнала. Изтичала при вълка, все едно не го вижда, и почнала да охка, сякаш я боли – оплакала се, че воденичарят и нея я е пребил. 18 После тръгнали двамата заедно по пътя да търсят нещо за ядене, а лисицата рекла: – Кумчо, нали ми е объркана главата, та забравих да ти кажа! Мене ме пратиха да те поканя на сватба! А пък аз, пус- та ми глава, не се сетих да ти кажа веднага, та да видиш какви гозби са ни сготвили, ръцете си ще изядеш! – Е, хайде да идем, кумице – рекъл вълкът, – че съм умрял от глад! Станали и хайде на сватбата. Лисицата рекла: – Чакай аз да ида да кажа да ни посрещнат. Отишла и извикала: – У-а-а! Вълк ви иде на сватбата, вълк ви иде на сватбата! Всички хора, които били на сватбата – кой с мотика, кой с лопата, кой с дърво – погнали вълка, та го набили, както се полага. 19 А пък Кума Лиса през това време влязла в къщата. Наяла се хубаво, а после видяла, че има квасено мляко. Взела, че се намазала по главата и избягала. Бягала, бягала, настигнала вълка. Започнала пред него да охка и да се вайка: – Олеле, главица, олеле, крачета! – Какво ти е, кумице? – Ох, ох, олеле, убиха ме! Ох, ох, олеле, ще умра! После се търколила на земята, пък рекла: – Я виж, Кумчо Вълчо, мозъкът ми съвсем изтече! – Е, щом е така, кумице, да те понося ли малко? – Ех, Кумчо Вълчо, няма да забравя добрината ти, ако ме поносиш, да не ме стигнат и да ме доубият! Качил я на гърба си вълкът, а тя започнала да си бърбори: – Болен здрав носи, болен здрав носи! – Какво си говориш, кумице? – Бая си на главата, Кумчо Вълчо, защото ми се вие свят. Пак я понесъл той, а тя пак започнала нейното да си пов- таря. Вълкът пак я попитал, а тя пак същото му отвърнала. А като стигнала до дупката си, скочила от гърба на вълка и му рекла, така че добре да я чуе: – Болен здрав носи! Вълкът се спуснал да я хване, а тя се скрила в дупката до един корен. Вълкът започнал да бърка в дупката, за да я из- мъкне, хванал я за крака, а тя извикала: – Корен-крак теглиш, корен-крак теглиш! И вълкът я пуснал. После пак бръкнал, хванал корена, а лисицата му извикала: – Олеле, краченце, олеле, краченце! Вълкът още по-силно затеглил, но като се откъснал коре- нът изведнъж, Кумчо Вълчо се изтърколил от брега надолу. 20 21 КОТЕТО И ЛЪВЪТ Е дно – Ти и разгледал хвърлил приличаш коте омръзнало добре, в гората. и може казал Там на да му: стопанина го си намерил от нашия си един и род, той лъв но го и защо отнесъл като си го останало такова дребно? – Аз живях при хората. И ти да живееш с тях, не можеш да пораснеш даже колкото мене! – казало котето. – Ами какви са те? Много силни ли са? Ако можеш, наме- ри ми някого от тях да се борим и да видя дали ще бъде по- силен от мене – рекъл лъвът. 22 Тогава котето му разказало за човеците – че ходят на два крака, имат ръце и с тях вършат всичко, че не са толкова силни, но с разума и хитростите си надвиват и най-силните животни на света. – Ако искаш, върви след мене, та да намерим някого от тях и да се преборите – казало котето на лъва. Тръгнали двамата и като повървели из гората, намерили един човек, който сечал дърва. – Ето го! Той е един от тези, за които говорихме – рекло котето. Тогава лъвът отишъл при човека и след „добър ден“ и „живо-здраво“ му казал: – Приятелю, хайде да се поборим с тебе! 23 Човекът, като видял лъва и чул това от него, уплашил се, но нали е с разум, помислил малко и си рекъл: „Кураж и дързост! Ако умра, да умра юнашки, а не като страхливец!“ Тогава отговорил на лъва: – Бива, приятелю! Да се поборим с тебе, но аз дойдох тука с дърварски дрехи, та трябва да почакаш да ида и да облека дрехите, с които се боря. – Добре, ще чакам! – рекъл лъвът и седнал до едно голямо дърво да чака. Сега човекът придобил по-голяма дързост и казал на лъва: – За да не ходя напразно в селото си и да идвам, то нека да те вържа с въже за дървото, за да не избягаш оттук, че после с кого ще се боря! 24 Лъвът се съгласил и на това. Човекът добре го вързал, а после отсякъл един хубав прът и рекъл: – Нека сега да ти покажа аз как се бори! И започнал да налага лъва с пръта по гърба. Тупа-лупа, тупа-лупа – здравата го напердашил. Накрая лъвът скъсал въжето и хукнал да тича така, че щял да събори гората! Подир него бягало и котето. Двамата се спрели чак накрай гората! Тогава лъвът казал: – Наистина много лоши били човеците! И аз да бях на твое място, нямаше да порасна и колкото тебе! Но сега да бягаме оттук в друга гора, където няма лоши човеци. 25 ОВЦЕТЕ И КУЧЕТО С говорили – Какво и и почнали ги попитал: има? се да Защо овцете, блеят блеете пред отишли тъй кошарата жално? при своя му. Излязъл стопанин овчарят овчар – Стопанино – приближил се най-старият овен, – дошли сме да ти се оплачем. – Кажете да видим. – Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце 26 и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по- богат, но за нас не мислиш. Сутрин ти ни изкарваш на поляната и казваш: „Хайде вървете да пасете трева!“, а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време – и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца? Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Прогони кучето, а хляба давай на нас! 27 – Добре! – съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, омесил една пещ хлябове за овцете. Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Започнал да се върти покрай кошарата и щом разбрал, че няма куче, прех- върлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря: – Стопанино – викнал той, – загинахме! Къде е кучето? – Нали поискахте да го прогоня – вдигнал рамене овча- рят, – и аз ви послушах. – Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по нашия овчи ум – рекъл овенът. В това време вярното куче, което не било далеко от коша- рата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Веднага го свали- ло на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата си. От този ден нататък овцете и кучето станали големи приятели. 28 29 ЧУШ К – А слънце. събудил. рай бре, един синко Край дол – седял извикал него немощен минал той, селският старец. – в този Седял дол поп. има и Дядото дремел ли вода, на се или няма? Попът извърнал глава и троснато рекъл: – Откъде да знам има ли вода. Слез сам и виж! Тогава дядото извикал: – Чуш! И попът на мига се превърнал в магаре. Дядото взел една пръчка и го натирил в дола. И пак задрямал на слънце. След малко минал селският чорбаджия. Старецът и него попитал: – А бре, синко, в този дол има ли вода или няма? Чорбаджията се обърнал и като попа троснато отвърнал. – Откъде да знам. Слез в дола и виж! Дядото и след него извикал: – Чуш! И чорбаджията се превърнал в магаре. Дядото и него натирил в дола. След малко минал един сиромах. – А бре, синко – попитал го дядото, – в този дол има ли вода или няма? Сиромахът рекъл: – Не знам, дядо, ама аз ей сега ще сляза да видя. Дай си кратунката, та ако има изворче, да ти налея. След малко сиромахът донесъл вода. Старецът пийнал и попитал: – Накъде си тръгнал, синко? 30 31 – В гората, дядо. Тръгнал съм да си насека един наръч дърва. – Ами къде ти е магарето да носи дървата? – Нямам си магаре, дядо. Много съм сиромах. Дядото тогава рекъл: – Аз имам две магарета в дола. Вземи ги, та си закарай с тях дървата. Сиромахът се зарадвал и попитал: – Благодаря ти, ама после как да ти ги върна? – Лесна работа – отвърнал дядото. – Като си свършиш работата, им удари по една тояга и те си знаят пътя. Сами ще си дойдат! Сиромахът послушал дядото и откарал магаретата в гората. 32 Там се запретнал и насякъл дърва. Натоварил добре мага- ретата и ги подкарал, но насред път си рекъл: – Сега ми се е паднал такъв късмет. Чакай да се кача на едното от тях да ме откара до дома. И той се качил на едното магаре, а то се случило магаре- то, в което се бил превърнал чорбаджията. Като влезли в селото, минали покрай селската чешма. Там била попадията и си наливала вода. Превърнатият в магаре поп се втурнал към жена си да му помогне. Ала попадията като видяла, че магарето се бута в нея, се уплашила да не я ритне. Взела кобилицата и го ударила по главата. След като разтоварил магаретата, сиромахът им ударил по една тояга, за да се върнат при дядото. Ала те изведнъж се превърнали в хора. 33 Чорбаджията започнал да се кара на сиромаха. – Не стига, че ме натовари толкова много, ами и отгоре на всичко ме яхна да те нося до дома ти. Но попът рекъл: – Бягай, чорбаджи, да бягаме, докато не е узнало селото, че ще ни се смеят всички. Ти пак с малко се отърва, ами виж аз каква цицина имам на главата. Нека това да ни е за урок, та като видим друг път стар човек, не само да го поздравим, ами и да го попитаме с какво можем да му помогнем. 34 ВЪЛКЪТ И ЛИСИЦАТА НА ЛОВ В ълкът – Ела пирали ден с стигнали мен и кой лисицата – предложил от чак двамата до често кавга. вълкът, е се имал срещали – по-успешен да ти в гората покажа, лов. и се че Един при- съм по-голям ловец от тебе. Тръгнали двамата и скоро видели кокошка, която ровела с крак влажната пръст. Търсела червеи и семенца. – Вълчо, виж каква сладка кокошка! – облизала се Лиса. 35 – По-голям лов, гледай, Кума Лисо! За какво ми е кокош- ка? Ще я схрускам на една хапка. И двамата продължили пътя си. Не минало много време, вълкът се спрял и попитал: – Лисо, червени ли са ми очите? – Червени са, Вълчо. Червени като кръв. – Не бой се, Лисо, ще ядем значи конско месо. Лисицата се зачудила, но продължила да следва вълка. На- ближили малко село. На брега на селската река се поклащали важно охранени гъски. – Вълчо, виж какви едри гъски! – зарадвала се лисицата. – По-голям лов гледай, Лисо! За какво са ми тези гъски? Я виж, червени ли са очите ми? 36 – Червени са, Вълчо. Червени като кръв – отговорила тя. – Не бой се, Лисо, ще ядем значи конско месо. Заобиколили селото и на една поляна видели да пасе кон. – Вълчо, виж какъв охранен кон! Сега да те видя колко можеш – казала лисицата. – Ето това е лов за мене – отвърнал вълкът. – Червени ли са очите ми? – Червени са, Вълчо, червени са. – Ще ядем значи, Лисо, конско месо. Вълкът се снишил и притичал зад близките храсти. После тихо приближил коня, скочил върху него и го убил с острите си зъби. Дотичала лисицата и си поделили месото – най-ху- бавото за вълка, а останалото за лисицата. Но тя и така останала много доволна. Никога преди не била хапвала толкова вкусно месо. Вълкът също се наял до насита и си тръгнал към гората доволен, че е доказал какъв голям ловец е. 37 – Прав е Вълчо – казала си Кума Лиса. – Аз ловя само ко- кошки и гъски. Добре, че го срещнах, та ми показа как да си улавям по-голяма плячка. Минали няколко дни и лисицата така огладняла, че била готова и в селото да влезе за една кокошка. Поела тя нататък, а по пътя си срещнала една млада лиси- ца, също гладна като нея и веднага и ` казала: – Искаш ли, сестрице, да дойдеш с мен на лов край селото? Зарадвала се младата лисица, че ще си има опитен другар. Скоро наближили първите къщи. – Виж, Лисо, какви кокошки! – казала младата лисица. – Остави тези кокошки – отвърнала Лиса. – Ти гледай за по-голям лов! Тъкмо изрекла тези думи и на ливадата пред тях излязъл един охранен жребец. Видяла го първа младата лисица и рекла: – Ето ти и по-голям лов! Кума Лиса попитала: – Я виж, сестрице, червени ли са очите ми? – Червени са, Лисо. Като кръв са червени. – Ще ядем значи конски месо. Затичала се Кума Лиса към коня и се метнала на врата му, така както бил направил вълкът. Но жребецът тръснал грива, лисицата тупнала на земята и докато се изправи, той така я ритнал със задните си крака, че тя изхвърчала във въздуха. Отърколила се, не мърда, едва диша. Приближила се младата лисица, погледнала я и рекла: – Виж, ти! Лисо, преди ти бяха червени само очите, а сега цялата ти муцуна е червена, та кървава. Успяла някак да се изправи Кума Лиса, подвила опашка и беж да я няма. Повече никой не я видял в тая гора. 38 39 ВЪЛКЪТ И ОВЧАРЯТ бeе. Е Решил дин заприличал намира вълк той, достатъчно остарял че на не овчарско може и храна, козината повече куче. започнал Нямал да му търпи така да сили гладува побеляла, този вече живот. и да сла- си че Отишъл при една голяма кошара в планината и с подвита опашка застанал пред овчаря. Мъжът, като го видял, стиснал здраво гегата. Огледал той странното куче – очите му жълти, лапите му големи, муцуната му дълга – същински вълк. Само козината му била като на куче. – На кой стопанин си? – попитал овчарят – Откъде идваш? 40 – На никого не съм, защото доскоро бях вълк – отгово- рил старият хищник. – Идвам от Дълбоки дол. Живея в голя- мата дъбова гора. – И какво търсиш при мене? – попитал овчарят. Вълкът свел още по-ниско глава. – Цял живот бях враг на овцете и правех много пакости на овчарите, защото такъв се бях родил. Сега остарях и се разкаях. От днес искам да правя само добрини като куче пазач, та да залича доколкото мога предишните си лоши дела. – Как така от вълк си станал куче? – попитал овчарят. – Промених си козината – отвърнал вълкът. – А с нея смених и нрава си. От твой враг искам да ти стана помощник и закрилник на стадото. Знам всички вълчи хитрости и ще съм ти от полза! 41 Овчарят бил добър човек. Той повярвал на разкаялия се вълк, прибрал го в кошарата, нахранил го и го пуснал при кучетата. Вълкът бързо се сприятелил с тях. Гонел вълците, пазел овцете и гледал да се покаже по-верен на овчаря дори от кучетата. Всяка вечер стопанинът го хранел с топла попа- ра и бил много доволен от него. Дори взел да го цени повече от кучетата си. Вълкът позаякнал и загладил косъма. Скоро забравил тежките дни в гората. Веднъж овчарят подкарал овцете на паша високо в плани- ната, а шилетата оставил в кошарата. – Да ги пазиш добре, че са малки и глупави – заръчал той на вълка, свирнал на овчарските кучета и подкарал стадото. 42 Легнал вълкът край плета на припек. Шилетата скачали наоколо, играели и се боричкали като деца. Те били весели и не се страхували от нищо, защото най-голямото куче остана- ло с тях да ги пази. Вълкът затворил очи, искал да си дремне на слънце. Но както се унасял, лоша мисъл изведнъж го пробола в сърцето. Сетил се вълкът колко сладко било овчето месце, а шилетата скачали около него. – Овчарят няма да познае – казал си вълкът и забравил за всичките си обещания. Сграбчил той две шилета и ги откарал в гората. Вечерта овчарят се върнал и като не намерил вълка, се досетил да преброи шилетата. Две липсвали. – Добре, че само с толкова се отървах – помислил си овчарят. – Звярът можеше да издави цялото стадо. Вълкът козина си мени, но нрава никога. 43 ЖИТЕНАТА ПИТКА чките Р Ваньо азровила потулила си под и леглото, Кунето баба някъде. огнището ровиха претършуваха се скришом, в долапа, кътовете, извадила гледаха пъхаха повторно питката глави- и я в пещта – няма я. – Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо. – Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му. – Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им. – Бабо, много сме гладни! – с нажален глас пееше Кунето. – Я зяпни да видя! Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица. – Бре че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората татко ви с шейната. – Де е питката? – дръпна сукмана и ` Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи. – Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джафка. Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщур- ки, затрупал гората. Студено и страшно е по полето. Големи вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща 44 45 глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката. – Бабо... – обърна се умислен Ваньо. – Право ще кажеш, вярно ли е? – Кое? – Онова, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходе- ла да си обикаля нивката. – Вярно е, чедо! Баба никога не лъже. – Ами далеч ли е нивката? – Много е далеч. – Чак до голямата гора, че зад нея? – показа с пръст Кунето. – Там. Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. 46 Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега. – Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката – обърна- ха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка. – Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих. – Още един път искаме. – Хубаво. Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черньо. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Чер- ньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал. Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влязла в гората, и насреща и, ` насред пътя, изневидели- ца изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак: – Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя. 47 – Недей, вълчо, брат да ми си! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща. Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му. Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивата. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студ питка и попитала: – Тук ли е житцето? – Тук съм – рекло то с тъничко гласче като на пчелица. – Ами будно ли е, или спи? – Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презгла- ва с бяла черга. Едвам диша. В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се зато- плило – нищичко не ще да знае. – Гладно ли е? – попитала го питката. – Не е. – Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стрък- четата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат питки. Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питка- та. Как може то да стане питка? Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. 48 49 Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадите, поела дълбокия път – иде си. – Ами вълкът, бабо? – Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му. Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни. – Ваньо-о-о, тичай – шейната! – Иде си татко, ху-у-у-у! Какъв е побелял! – Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката. 50 МЪРЗЕЛИВИТЕ СИНОВЕ Е дин а като нищо. докато поотраснали, баща По били имал цял малки, двама ден цяло си не сина. лято играели им ловели Той давал много нада двора, риба работят ги обичал и в реката и се къпели в прохладните вирове. Зимата пък се пързаляли с шейни по баира над селото. Живеели си много весело. Майка им също ги глезела колкото може. Така децата раснали и пораснали, станали вече големи момчета, ала нищо не знаели да работят. Баща им всичко вършел сам, все очаквал, че един ден децата му сами ще се сетят да му помагат и да го отменят в тежката работа на полето. 51 Момчетата обаче все тичали по игри и никак не се сеща- ли да похванат каквато и да е работа. Веднъж било вече есен, когато се прибира всичко от полето. Бащата бил много уморен и затова решил да изпрати синовете си да оберат гроздето от лозето. То било малко и съвсем близо до селото. Момчетата се качили на каруцата, сложили в нея косери и кошници и потеглили. Изпълнило се с радост бащиното сърце. – Пораснаха вече, поумняха. Имам си отмяна – рекъл той и приседнал пред къщата да си почине. 52 Бил много хубав есенен ден. Големи ята от щъркели се виели над селото и се готвели да отлетят на юг. Малките щър- келчета летели до бащите си и се учели от тях. Минало пладне. – Здраво работят синовете. Ще оберат лозето за един ден – казал си бащата. После решил да отиде да погледа как работят. Да се порадва и да им каже да не се преуморяват, а утре да дооберат гроздето. Отишъл бащата на лозето и що да види. Тежките гроздове висели на лозите. Конят пощипвал трева нераз- прегнат, а от момчетата нямало и следа. Бащата се спуснал в близкия дол, където течала бистра рекичка. Видял двамата си сина да газят боси по белия пясък. Момчетата правели мост- че над реката от сухи клонки и пръчки. Но не истинско, по него и коте не можело да мине. Детска работа. – Какво правите бе, юнаци? – попитал бащата. 53 – Нищо, тате – отвърнал големият, – докато почина от пътя, реших малко да си поиграя. – А ти защо не береш грозде? – обърнал се бащата към по-малкия син, който бил по-пъргав и по-сръчен в игрите. – Ами аз помагам на бате – отвърнало момчето. – Е, хубава отмяна съм отгледал – рекъл бащата. – Еди- ният нищо не работи, а другият му помага. Ами какво ще стане, ако се наложи сами да си изкарвате прехраната? Бащата сам обрал гроздето, като си мислел, че е трябвало да бъде по-строг с децата си като малки. 54 ДЯДО ВАДИ РЯПА и И ги полял. пал добър мало Случило двора, едно градинар. наторил време се хубаво Решил един го добре, време. дядо, той да после Репите който посади хвърлил се бързо репи. славел семената растели, Преко- като но една от тях – като по чудо, наедрявала сякаш не с дни, а с часове. Не можел да и ` се нарадва дядото, не можел да и ` се начуди. Утроил грижите си. Плевял и поливал, поливал и плевял. Ряпата расла-порасла, листата и ` се извисили колкото човешки бой. 55 Решил една сутрин дядото да извади ряпата. Хванал я с две ръце, задърпал с все сила, но тя се не поклащала. Напъ- нал се дядото пак, но разбрал, че сам няма да се справи и вик- нал на бабата: – Ела помагай, двамата да теглим! Втурнала се бабата в градината да помага. – Бре, каква ряпа! – зачудила се, засмяла се и тя, пък се хванала с две ръце за дядото. Задърпали те с все сила, но ряпата се не поклащала. Раз- брали дядото и бабата, че само двамата няма да се справят и викнали внучката: – Ела помагай, тримата да теглим! Втурнала се внучката да помага. – Бре, че ряпа! – зачудила се тя, пък се хванала с две ръце за бабата. Задърпали тримата, но ряпата се не поклащала. Повикали на помощ кучето: – Ела помагай, четиримата да теглим! Притичал Шаро и се хванал за внучката. Задърпали чети- римата, но ряпата се не поклащала. Повикали и котката да помага. Хванала се Писанка за кучето. Задърпали петимата, но ряпата се не поклащала. Сетили се тогава и за мишката. И нея викнали. Притича- ла Гризанка и се заловила за опашката на котката. Задърпали шестимата, но ряпата се не поклащала. – Хайде сега дружно – рекъл дядото. – Хоп! Напънали се дружно всички, ряпата измъкнали, вкъщи я замъкнали. После бабата отрязала от нея парче и го сготвила за вечеря. Сладко се гостили и дядото, и бабата, и внучката, и кучето, и котката, и мишката. Много пъти шестимата яли ряпа и навярно още се гоща- ват с нея. 56 57 ЛИСИЦАТА И ЩЪРКЕЛЪТ успял П оканила дасвоята масата вкуси дори с чорбица Кума език. и Лиса капчица, А в Щърко, широки щъркела защото колкото чинии на обед. чинията и и бързо да Поднесла се била мъчел, излочила твърде тя не на плитка за дългия му клюн. Разбрал щъркелът, че лисицата го е взела на присмех. На тръгване той и ` рекъл: – Е, Кума Лисо, благодаря за посрещането! Сега на свой ред те каня да ми погостуваш и ти у дома. – На драго сърце – облизала се лисана. – Ще те навестя още утре. 58 На следващия ден, в уречения час, хитрушата пристигна- ла в дома на щъркела. – Добър ден, Щъркелчо! – Добре дошла, Лисо! Заповядай да те нагостя! – Благодаря, че ме покани – седнала на трапезата лисана. – Гладна съм и надушвам колко вкусно ухае гозбата. Домакинът поднесъл чорбица, само че този път тя била си- пана в дълбоки гърнета с тясно гърло. Щъркелът бързо изгълт- ал своя обяд с дългия си клюн, а лисицата дори не успяла да си пъхне муцуната в съдинката и въобще не близнала от яденето. – Така, така... – станала да си ходи Кума Лиса. – Както гос- тих, тъй ме гостиха. Така тя се прибрала вкъщи гладна и с подвита опашка. 59 СТАРИТЕ ХОРА Е дин жънат, всички – нито Каква жесток дърва стари полза секат. цар хора. от изкарал тях Само – ядат казал закон хляб той, и да – се бъдат нито пречкат орат, погубени вкъщи. нито Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой. 60 Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон. – Как ли? – отговорила знахарката. – Заповядай, госпо- дарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица. Царят се почесал по тила и повикал болярите си: – Хей, боляри – викнал им той, – слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема! Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го попитал: – Защо си кахърен, синко? 61 Боляринът му разправил какво иска царят. – Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?“ – ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде: дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра“. На другия ден, когато чул умния отговор, царят казал: – Прави сте, трябва ви мостра, но няма откъде да я взема. И царят простил живота на всички. Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло – и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Загрижил се и царят. Повикал болярите и им заповядал: – Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойде- 62 те, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема. Тръгнали си болярите сломени – не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен и попитал какво се е случило. – Сега, тате – рекъл боляринът, – и ти не можеш да ми помогнеш. Царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито. – Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всичките мравуняци в царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките. 63 И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разко- пали мравуняците – намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от нахо- дището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го: – Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет? – Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш. – Няма косъм да падне от главата ти, кажи! Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е на- учил какво да каже за пясъчното въже и къде има скрито жито. Тогава излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците – всеки да им сторва път. 64 ВЪРТИПУХ Ж ивял Един ден на прехраната, магаренцето ударил някога сухо като един дърво и ходел ги беден продавал с в брадвата гората човек. в за града. си. дърва. Той От си клоните Товарел изкарвал му ги паднала змия и се протегнала да го ухапе, но дърварят я съсякъл. На дървото кацнала птица и проговорила с човешки глас: – Благодаря ти, добри човече! Тази змия всяка вечер дебнеше да ме изяде. Какво искаш да ти подаря от благодарност? 65 – Какво можеш да ми подариш? – засмял се дърварят. – Ти си птица – нямаш нищо. – Сега съм птица, но преди бях жена. Омагьосана съм и мога много да ти помогна. Кажи ми какво имаш вкъщи? – Имам само това магаренце и една червена кокошка. – Иди си вкъщи! Повече няма да сечеш дърва. От днес ще имаш всичко, което може да се купи с пари. Зачудил се дърварят, но си тръгнал, без да натовари мага- рето. Та малко ли чудо било пилето да говори? Може пък вкъщи наистина да го чака друго чудо. Прибрал се беднякът, надзърнал в полога на червената кокошка и що да види – тя била снесла яйце от чисто злато. Оттогава всеки ден дърварят намирал по едно такова яйце в полога. Веднъж той взел няколко яйца и отишъл при един златар да ги продаде. 66 – Ще купя всичките яйца – казал златарят, – но искам да видя и кокошката, която ги снася. Дърварят я донесъл, а хитрият златар го залисал нещо и я сменил с друга червена кокошка. Така кокош- ката на дърваря започнала да носи обикновени яйца. Той се върнал в гората и намерил сухото дърво. На него била кацнала вълшебната птица. – Измамили са те – казала тя, – но не се тревожи. Нали имаш магаре. От днес всеки път, когато то отвори уста за магарешки рев, от устата му ще падат жълтици. Прибрал се дърварят, влязъл в обора, а пред магарето вече имало купчина жълтици. Човекът се видял с много пари и от благодарност решил да смени старите изтъркани подко- ви на магарето с нови и лъскави. Ковачът обаче видял, че от устата на магарето се сипят жълтици. Той отвел дърваря у дома си, уж да го почерпи, излязъл за малко и сменил магаре- то му със своето. Прибрал се дърварят вкъщи, а на сутринта 67 разбрал, че магарето му е сменено. Отишъл пак в гората при сухото дърво. – Измамили са те пак – казала птицата, – но нищо. Вземи тази масичка. Като огладнееш, само почукай на нея! Прибрал се дърварят, почукал и масата се отрупала с ядене и пиене за десет души. Зарадвал се сиромахът и започ- нал да кани гости. Веселели се по три дни, а яденето и пиене- то никога не свършвали. Дочул царят за тази масичка и изпратил главния царедворец с отряд войници. – Царят е поканил на гости владетели от далечни земи – казал царедворецът. – Дай ни масичката да не се посрамим пред чужденците. Дал я дърварят. Минала седмици, но царят не връщал ма- сичката. Разбрал беднякът, че пак е измамен и отново намерил птицата. Този път тя му посочила един сух клон от дървото. – Откърши го и си направи тояга! Тя ще ти върне и кокошката, и магарето, и масичката. Щом отидеш при някой от тримата измамници, само извикай: „Въртипух!“ и виж какво ще стане. Зарадвал се беднякът и отишъл първо в двореца. Царят се изсмял на молбата му да върне масичката и наредил на паза- чите да го изхвърлят. Дърварят извикал: – Въртипух! Тоягата подскочила във въздуха и като се развъртяла наляво-надясно – натъркаляла всички войници и подхванала царя. Удряла го, докато той грабнал масичката и я върнал на човека. Дърварят уловил тоягата и излязъл. После посетил ковача и златаря. Те също яли здрав бой и му върнали магаре- то и кокошката. Дърварят забогатял повече и от царя и пома- гал на всички добри хора. А когато срещнел лош човек, само извиквал: „Въртипух!“ и тоягата си знаела работата. 68 69 ДЯДО И ВНУЧЕ Ж ивеел патерица. треперели. недовиждали, На трапезата някога Пристъпял краката един той разливал много му едва-едва не стар чорбицата го държали, човек. и се върху подпирал Очите ръцете коле- му му с нете си, когато я поднасял към устата си. Веднъж неговата снаха рекла на мъжа си: – Не мога да го търпя този старец. Не го искам на трапе- зата. – Той ми е баща, какво да го правя? – Ей там под стълбата съм му постлала едно скъсано чер- дже. Там да яде. Синът, който бил отстъпчив човек, махнал с ръка: – Прави, както знаеш. И снахата наместила свекъра си под стълбището, до куче- то. Блъснала напреде му една дървена копанка, изсипала му в нея яденето и му подала лъжицата. Старецът преглътнал два-три пъти и очите му се насълзи- ли, но нищо не казал. Внучето му видяло дядовите сълзи и се замислило. Въздъ- хнало дълбоко и излязло на двора. Намерило един върбов чукан и започнала да го дълбае с теслата. – Какво правиш? – попитал го баща му. – Копаня дълбая – отвърнало момчето. – Защо ти е? – За да храня с нея мама и тебе, когато остареете. Бащата прехапал устни и разказал всичко на жена си. Майката се засрамила, прибрала свекъра си вкъщи, преобле- кла го и вече си го гледала чистичък. 70 71 ПОДАРЪКЪТ НА ЗМИЯТА Е дин – Извади Една веднъж човек змия ме, овцете започнала овчарю, бил си, сиромах голям избухнал да пищи подарък и станал в пожар, пожара: ще овчар. ти гората дам! Когато се запалила. пасъл – Не смея, защото ще ме ухапеш! – казал овчарят. – Ти подай тоягата си, ще се хвана за нея! Подал си овчарят тоягата, змията пропълзяла по нея и той я извадил от огъня. За да се отблагодари, змията открад- нала от дупката си безценния камък, който имали змии- те. Харизала го на овчаря. – Овчарю, дарявам те с един безценен камък. Каквото искаш, на него се помоли и ще го получиш! 72 Минало време, овчарят се оженил и се помолил на безцен- ния камък да му направи палат до Дунава. Веднага се издигнал един палат и младоженците заживели там. Добре, ама се случило, че невестата на овчаря се подлъгала по друг мъж. Взела тя безценния камък и го помолила да пренесе палата и другия и ` мъж отвъд Дунав. Когато овчарят се събудил – видял, че спи сам в полето, а от палата няма и следа. Направил си той колиба и заживял там. Купил си едно кученце и едно котен- це да има с кого да си говори. Веднъж котенцето му рекло: – Мога да взема безценния камък от твоята жена, но не зная как да мина през Дунава. Тогава кучето казало на котенцето: – Аз ще те пренеса през водата. Качило се котенцето на гърба на кученцето и така премина- ли през реката. Скоро стигнали и до палата. Невярната жена на овчаря пазела безценния камък под езика си. Когато тя заспала, котенцето натопило опашката си в оцет, 73 катран и сол и я мушнало в устата и ` . Жената в просъница започ- нала да плюе и изплюла безценното камъче. Котето го грабнало и избягало, качило се после на гърба на кучето и хукнали по обратния път да преплуват водата. Докато били посред Дунава, кученцето казало: – Дай да видя какво е това безценно камъче! – Не тука във водата, да не го изпуснем – казало котето. – Като излезем на брега, ще ти го дам. Кученцето се ядосало: – Или ми го дай, или ще те хвърля и няма да те пренеса! Котето се принудило да даде камъчето. Кученцето го погле- днало, но като понечило да го върне, изпуснало го във водата. Преминали животинките през Дунава, стигнали при стопа- нина си. Разказали му как са взели камъчето и как са го изпусна- ли. Той им се зарадвал: 74 – Добре е, че сте го взели от ония хора. Те не го заслужават! Подир няколко дни овчарят си купил от един рибар голяма риба – да си приготви вечеря. И като разрязал рибата – намерил вътре безценното камъче. Зарадвал се овчарят на късмета си и веднага помолил камъчето да му върне обратно палата. На мига палатът дошъл на старото си място, а невярната невеста и дру- гият и ` мъж останали на голото поле. После овчарят си намерил добра жена, оженил се за нея и си заживели щастливо. Двамата много добре гледали котенцето и кученцето, защото им били благодарни. 75 НЕВОЛЯТА Е – Хайде, дин гората, дърварят дървар момчета, той натъкмил имал водел идете двама по колата един сами синa. и от в казал гората Всеки тях на за за път, помощник. синовете дърва, когато а си: пък отивал Веднъж аз ще в остана вкъщи да си отпочина, защото много се уморих. Момчетата се зарадвали, че им се е паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал: – А бе, тате, ако се повреди колата, кой ще ни я поправи? 76 – Не берете грижа – отвърнал бащата, – ако строшите кола- та – повикайте неволята, тя ще я поправи. Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад. Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадол- нище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и стро- шила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръката на баща си и зах- ванал да вика, колкото му глас държи: – Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата! Никой не се обадил. 77 – Невольо-о-о – екнал още по-силно гласът на малкия, – ела, че загазихме! Но гората била глуха и неволята я нямало никаква. Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила месечината. – Бате – рекъл по-малкият брат, – то се видя, че тая прокле- та неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущина- ка – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата. – Как? – попитал по-големият. – То не е лесна работа! – Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издя- ламе – и готово! Речено – сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, 78 намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения. Откарали колата у дома си. Додето разтоваряли дървата, разказали на баща си какво се е случило. – Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захвана- хме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрах- ме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария. Бащата се усмихнал и рекъл: – Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав. 79 СЪДЪРЖАНИЕ ОВЕН И КОЗЕЛ МИШКАТА И КЪРТИЦАТА ЛЕНИВАТА НЕВЕСТА БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ КОТЕТО И ЛЪВЪТ ОВЦЕТЕ И КУЧЕТО ЧУШ ВЪЛКЪТ И ЛИСИЦАТА НА ЛОВ ВЪЛКЪТ И ОВЧАРЯТ ЖИТЕНАТА ПИТКА МЪРЗЕЛИВИТЕ СИНОВЕ ДЯДО ВАДИ РЯПА ЛИСИЦАТА И ЩЪРКЕЛЪТ СТАРИТЕ ХОРА ВЪРТИПУХ ДЯДО И ВНУЧЕ ПОДАРЪКЪТ НА ЗМИЯТА НЕВОЛЯТА